Панко Анчев: Претенциите и позите на посредствеността
Панко Анчев
Претенциите и позите на посредствеността
По мотив един диалог
Постмодерните и неолиберални писатели сами си сътвориха митология за себе си, с цел да се настанят в историята и да се покажат като безсмъртни и безспорни. Това бе техният метод да убедят публичната маса, която ги акламира и утвърждава, че са прави за това, което отричаха на българската литература до тях: йерархията на естетическите полезности, наречена от тях „ канон “. Те облякоха себе си и своето „ писане “ с категории и понятия, съчинени от самите тях, с цел да прикрият празнотата в себе си и немошите на своята порочна хармония. Всъщност това бяха най-обикновени и не добре премерени пози, кълчения, заклинания, отрицания на предишното, присъди над създатели и творчества от втората половина на ХХ век. Времето им те нарекоха „ соца “ и хем се пробваха да го изпразнят от наличие, хем го натовариха с грехове и провинения, каквито им се искаше да има, с цел да могат с тях оправдават и постановат своите първи литературни опити и публицистични изяви. Зад гърбовете си те имаха страната, неправителствените организации, съдействието на университетите, множеството медии, интернационалните и локалните състезания с награди и издаване на книги в чужбина.
Те постановиха своите усети, искания, амбиции; започнаха да ги демонстрират по малкия екран, да взимат изявленията, да ги назначават на значими служби в ръководството на литературния живот. Дори ги оповестиха за най-големите модерни писатели. И освен се оповестиха, само че и започнаха да се държат като такива, както и да изискват да се отнасят с тях като висши вождове и далай лами. Постоянно им провеждат срещи с радостни и признателни читатели, с млади бъдещи писатели, учещи „ креативното писане “ по техния опит и инструкции, с „ жадни “ за контакти с тях последователи на постмодернизма и неолиберализма.
Те подмениха нормалната за историята на литературата битка сред поколенията с политически обвинявания и дискредитиране, със заклеймявания, механично прилепвани оценки (както позитивни, по този начин и отрицателни). Отричането на „ соца “ бе отричане и на цялата половинвековна литература с всичките й огромни и ярки писатели, произведения, събития, феномени. Новите герои оповестиха, че такава литература няма, а през това време са работили неколцина създатели и толкоз. Това бе техният успех на спечелили, пристигнали да събират плячката си и да демонстрират на посрещачите си какъв брой са мощни, умни, способни и непобедими.
Това бе тежко за тези, които принадлежаха на отречената литература. Но бе съдбовно за появяващите се имена, тъй като ги лиши от предходници и обичаи, от учители, чието дело да продължат. Те бяха алчни и ненаситни; желаеха всичко.
А в действителност бяха никои.
Такива си и останаха! Защото от нищото в никакъв случай не произлиза нещо – най-малкото писатели. Но те и този естествен закон бяха отменили, тъй като опонира на разбирането им за „ канона “. Нали бяха оповестили, че в този момент всичко е друго: даже и законите на литературното развиване са други и не подхождат на тези, които до в този момент са определяли реда в историята на литературния развой и литературния живот. Според тези неофити няма и книжовен развой, тъй като нямало „ канон “ и литературните обстоятелства и събитие не могат да се затварят в някакви рамки. Няма даже национална литература.
Трябва да признаем: революционните апели и дейности трансформираха фактически визиите за литературата, нейната история и критериите за нейното разбиране, оценяване и основаване. Рязко се промени литературният живот; историята на литературата не се учи (доколкото въобще се изучава) като история на процеса, а най-вече на имената и техните биографии. Но се навъдиха професори (те май към този момент са повече от студентите), редактори, рекламни литературни сътрудници, които от заран до вечер втълпяват кой кой е в днешната литература, прогласяват нов превод и издание в чужбина на този или оня (макар това е все еднакъв!), журират оферти за литературни награди, четат отчети, провеждат конференции. Почти като същинско е.
Литературата и изкуството обаче не са като развъждането на растения в оранжерия, с поливане и наторяване или по някакви други нови технологии за увеличение на добивите. Те са живи организми, живеят по свои правила и закони и не търпят да ги потискат и ръководят необмислено. Защото в случай че търпят прекомерно, могат и да загинат. Тогава ще настъпи покруса, равна на угасването на слънцето.
Историята на българската литература, а и на изкуствата не познава толкоз непостижими напрежения върху естествения й ход, както и върху нейната обичайната парадигма, каквито настъпиха в края на предишния век и не престават и до момента. Защото не се е появявало сходно тестване, каквото е постмодернизмът. Постмодернизмът не е модернизъм, а нормотворчество, което анулира досегашните закони и правила, с цел да и основава безпорядък. Хаосът е търпим и даже мечтан за новите създатели, само че той е нетърпим за възпитаваните в други обичаи и за училите се от огромни писатели, които познават историята и знаят за нейните превратности. Те помнят, че извращенията не траят дълго и че идва моментът, когато би трябвало да се стартира изначало и да се влезе още веднъж в традицията, с цел да продължи разумният и нормален ход на процеса.
Този миг към този момент е настъпил!
Все по-отчетливо се виждат безобразията на постмодернизма и неолиберализма, извращенията, незаслужените слави на техните определени. Ще го кажа напряко: вижда се тяхната незначителност, кълченията им, празнословието, обикновеното им мислене, имитацията на слово и мисъл. Колкото и тези избраници да се стараят да приказват умно, красиво, парадоксално, автентично, нищо не излиза. Защото от пустото произлиза празното. И настава краят.
Ерзац естетиката и нейните резултати би трябвало да бъдат безпощадно разобличавани, с цел да се види какво е завещание ни оставя постмодернизмът, какви „ полезности “ би трябвало да се прочистват и какъв брой отчайваща е посредствеността, която създава и стои зад всичко това. Истината би трябвало да се каже намерено, без боязън и увъртания, с цел да се сбогуваме колкото е допустимо по-скоро с това уродливо събитие в българската литература.
Няма по какъв начин да се възстановява и литературният живот, в случай че не се отхвърли най-накрая диктатурата на тази незначителност. Нещата би трябвало да се назовават с същинските им имена и да бъдем безпощадни към бездарните и посредствените. В литературата съществува подчиненост на полезностите!
Ще поддържа разсъжденията си с един гръмко афиширан диалог сред двама от най-титулованите и възвеличавани представители на българския и полския постмодернизъм и неолиберализъм в литературата Георги Господинов и Олга Ткачук, състоял се в Регионалния център за модерни изкуства „ Топлоцентрала “ - София. Разговорът сред тях сложи началото на първото издание на фестивала „ Литературни срещи ”. Разговорът е характерен за това по какъв начин си служат с думите, категориите, визиите за литературата тези създатели, какво схващат под писане, литература, слово. Удивителна е претенцията, с която се демонстрират като писатели. Тя няма и капка подозрение в себе си, не се подценяват и нито за момент не считат, че бъркат и се заблуждават, заблуждавайки освен това толкоз доста хора към себе си.
Постмодернистите не приказват за изкуство, литература, творчество. За тях това, с което се занимават, е писане. А продукта на писането им – текст. Тази индиферентност им е нужна, тъй като работата им е подчинена и обусловена от механика, а не от ентусиазъм, морал, нематериалност, обич към индивида, блян да се открият неговите секрети и тайните на живота. Не това е писане и нищо повече. „ Писане “ значи конструиране, позиция, предпоставена теза, опция за „ научно пояснение “. За Господинов най-важното е показано по този начин: „ Има нещо антимонументално в общото ни писане и това евентуално идва от традицията, от която излизаме. Има нещо, в което имаме вяра, мисля, и двамата, и това е, че нетрайното, дребното, това, което на следващия ден ще почине, е значимо и то би трябвало да бъде съхранено, разказано, вкарано в история. И двамата имаме вяра, може би наивно, че историите пазят и придвижват тези нетрайни неща “. А Токарчук добавя „ фундаменталната мисъл “ на Господинов с изповед за реализма: „ Имаме проблем с реализма – аз постоянно наблягам това, тъй като целият ми писателски живот е война против реализма – може би тъй като не се доверяваме на действителността, тази реалност доста постоянно ни е подвеждала. Трудно е за нас като Флобер да описваме в раздели и глави другите страни на живота, ние по-скоро се опитваме да избягаме от това “. Затова и основават своя действителност, която, тъй като е прекомерно обикновена, зле конструирана и бедна на хрумвания, характери, живот, бива орнаментирана със словесни извършения. Но словото не живее единствено за себе си. То произлиза от живота, принадлежи на живота и му служи. Когато този живот е богат, трагичен, изпълнен с проблеми, а хората в него отстояват хрумвания, права, метод на мислене, предпочитание за правдивост, то се придобива наличие и зазвучава, даже и когато е безшумно или нежно, монументално, внушително, епически. Художникът му придава сили и сила, с цел да изрази духа на времето, концепциите на обществото. На този художник не му е нужно да враждува и се бори против реализма, а разказва и пресъздава това, което е същинско – даже и тогава, когато то не му харесва, ненавижда го или се опасява от него. Защото извършва не свои персонални прищевки, а служи на времето и обществото.
Какво значи писателят да бяга от историите на живота, от неговите проблеми, преображения, компликации, превратности, исторически драми и нещастия? Той не бяга, а просто не познава живота. Той не желае да го разказва и пресъздава, тъй като не му е непознат и даже не е погледнал какво съставлява. Това отвращение е креативна отпадналост и невъзможност. И търси причини, с цел да наподобява интелигентен, комплициран, неясен. А в действителност написаното от него е кухо и криво-ляво.
Войната с реализма е проявяване на идейна обърканост и естетическа отпадналост, само че и на човеконенавистна идеология. Защото същността на реализма е изобразяването и пресътворяването на индивида. Но когато индивидът към този момент не е важен; когато няма взаимност, обич към слабия и немощния; когато смисълът на съществуването са парите и триумфа, когато те зоват да се забавляваш, а не да мислиш, не да се бориш със злото, тогава в действителност реализмът е освен непотребен, само че той пречи на своеволията на тези, които се занимават с „ писане на текстове “. И които считат, че литературата е „ игра “. Игра, само че поради която получават пари, награди, командировки в чужбина. Награждават ги, с цел да видят всички останали писатели какво са длъжни да пишат, по какъв начин да го пишат и показват. Важно е литературата да бъде изпразнена от публичната действителност, от живота и индивида. Тогава ще се оправдае и идеологията на егоизма и егото, на триумфа и удоволствията, на атеизма и неоезичеството.
Тук ще изтъквам „ гвоздея “ в говоренето на Г. Г. Този откъс демонстрира какъв брой несистемна е литературната му подготовка, само че и методът му на мислене, учреден върху случайни тези, преднамерена метафоричност и предпочитание да наподобява интелигентен и хубав. Ето цитатът. Ако беше прочел деликатно описа на Хемингуей „ Старецът и морето “, само че и беше поразмишлявал съответно върху него, евентуално щеше да си спести това пилеене на думи: „ Всички знаете „ Старецът и морето “, тази история за остарелия риболовец, който хваща една риба, и по какъв начин се бори с нея, какъв брой всички сме горди, че най-после съумява да оцелее и да извади на брега гръбнака ѝ… И си споделям, добре, а какво би било, в случай че тази история бъде разказана от рибата, просто да си помислим тази история, разказана от жертвата, не от рибаря, на който съчувстваме. Това ми се коства значимо и мисля, че то потегля в литературата, има го като наклонност, тази промяна на гледната точка, да разкажеш другата история, да разкажеш историята на победения, историята на света през очите на губещия “. Интересно по какъв начин би говорила и споделя нещастната риба, когато остане изцяло оглозгана, „ победена “ и „ губеща “. Но това към този момент е постмодернистка фантастика, която е непостижима за небогати и реалистично настроени читатели.
Човекът живее по друг метод, тъй като хората са разнообразни. Различието е благосъстоянието на човешкия свят. Задача на писателя е да го покаже, да вникне в него и от него да изведе типологията на единството, което господства в избраното време. Писателят би трябвало да пресъздаде това време, като го дефинира в неговото главно наличие и превъзходството на един или различен вид персона. Никой различен не е в положение да покаже времето, обществото и човек с изключение на литературата и писателят. Затова тя не се поддава на нормативни инструкции и не слуша какво я поучават.
Каквито е гледни точки да избираш, когато пишеш; както и да ти наподобява светът, в който живееш и искаш да покажеш, като формулираш главните му характеристики; колкото и да се напъваш да обясняваш същинската литература, която великите писатели са създавали, с цел да я направиш сходна на себе си, нищо няма да постигнеш. Защото не обичаш индивида, не го познаваш, непознат си на живота, който той живее; не обичаш и литературата, и словото. Колкото и да търсиш оправдания за всичко, което си изопачил с думите, които използваш; колкото и да се обясняваш и да придаваш някаква философска дълбочина на персоналния си креативен опит, нищо не се получава. Не се получава, тъй като е измислено, съчинено, а не живо и естествено. Затова е неистинско. И може през днешния ден да го възвеличават и показват за „ европейско “, то отново си е доморасло, провинциално незадълбочено и изпълнено с комплекси за непълноценност и мании за великолепие.
И в случай че ги назовем искания и пози на посредствеността и пошлостта, ще бъдем доста покрай техния непотребен смисъл и креативна отпадналост.
Б.а. Олга Токарчук на всичко от горната страна е притежател на Нобелова премия, а Георги Господинов към този момент е кандидат за нея. Това демонстрира къде е проникнал постмодернизмът и какви позиции и власт има в литературата. Но доста по-високо от тази премия е истината!
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в !
Претенциите и позите на посредствеността
По мотив един диалог
Постмодерните и неолиберални писатели сами си сътвориха митология за себе си, с цел да се настанят в историята и да се покажат като безсмъртни и безспорни. Това бе техният метод да убедят публичната маса, която ги акламира и утвърждава, че са прави за това, което отричаха на българската литература до тях: йерархията на естетическите полезности, наречена от тях „ канон “. Те облякоха себе си и своето „ писане “ с категории и понятия, съчинени от самите тях, с цел да прикрият празнотата в себе си и немошите на своята порочна хармония. Всъщност това бяха най-обикновени и не добре премерени пози, кълчения, заклинания, отрицания на предишното, присъди над създатели и творчества от втората половина на ХХ век. Времето им те нарекоха „ соца “ и хем се пробваха да го изпразнят от наличие, хем го натовариха с грехове и провинения, каквито им се искаше да има, с цел да могат с тях оправдават и постановат своите първи литературни опити и публицистични изяви. Зад гърбовете си те имаха страната, неправителствените организации, съдействието на университетите, множеството медии, интернационалните и локалните състезания с награди и издаване на книги в чужбина.
Те постановиха своите усети, искания, амбиции; започнаха да ги демонстрират по малкия екран, да взимат изявленията, да ги назначават на значими служби в ръководството на литературния живот. Дори ги оповестиха за най-големите модерни писатели. И освен се оповестиха, само че и започнаха да се държат като такива, както и да изискват да се отнасят с тях като висши вождове и далай лами. Постоянно им провеждат срещи с радостни и признателни читатели, с млади бъдещи писатели, учещи „ креативното писане “ по техния опит и инструкции, с „ жадни “ за контакти с тях последователи на постмодернизма и неолиберализма.
Те подмениха нормалната за историята на литературата битка сред поколенията с политически обвинявания и дискредитиране, със заклеймявания, механично прилепвани оценки (както позитивни, по този начин и отрицателни). Отричането на „ соца “ бе отричане и на цялата половинвековна литература с всичките й огромни и ярки писатели, произведения, събития, феномени. Новите герои оповестиха, че такава литература няма, а през това време са работили неколцина създатели и толкоз. Това бе техният успех на спечелили, пристигнали да събират плячката си и да демонстрират на посрещачите си какъв брой са мощни, умни, способни и непобедими.
Това бе тежко за тези, които принадлежаха на отречената литература. Но бе съдбовно за появяващите се имена, тъй като ги лиши от предходници и обичаи, от учители, чието дело да продължат. Те бяха алчни и ненаситни; желаеха всичко.
А в действителност бяха никои.
Такива си и останаха! Защото от нищото в никакъв случай не произлиза нещо – най-малкото писатели. Но те и този естествен закон бяха отменили, тъй като опонира на разбирането им за „ канона “. Нали бяха оповестили, че в този момент всичко е друго: даже и законите на литературното развиване са други и не подхождат на тези, които до в този момент са определяли реда в историята на литературния развой и литературния живот. Според тези неофити няма и книжовен развой, тъй като нямало „ канон “ и литературните обстоятелства и събитие не могат да се затварят в някакви рамки. Няма даже национална литература.
Трябва да признаем: революционните апели и дейности трансформираха фактически визиите за литературата, нейната история и критериите за нейното разбиране, оценяване и основаване. Рязко се промени литературният живот; историята на литературата не се учи (доколкото въобще се изучава) като история на процеса, а най-вече на имената и техните биографии. Но се навъдиха професори (те май към този момент са повече от студентите), редактори, рекламни литературни сътрудници, които от заран до вечер втълпяват кой кой е в днешната литература, прогласяват нов превод и издание в чужбина на този или оня (макар това е все еднакъв!), журират оферти за литературни награди, четат отчети, провеждат конференции. Почти като същинско е.
Литературата и изкуството обаче не са като развъждането на растения в оранжерия, с поливане и наторяване или по някакви други нови технологии за увеличение на добивите. Те са живи организми, живеят по свои правила и закони и не търпят да ги потискат и ръководят необмислено. Защото в случай че търпят прекомерно, могат и да загинат. Тогава ще настъпи покруса, равна на угасването на слънцето.
Историята на българската литература, а и на изкуствата не познава толкоз непостижими напрежения върху естествения й ход, както и върху нейната обичайната парадигма, каквито настъпиха в края на предишния век и не престават и до момента. Защото не се е появявало сходно тестване, каквото е постмодернизмът. Постмодернизмът не е модернизъм, а нормотворчество, което анулира досегашните закони и правила, с цел да и основава безпорядък. Хаосът е търпим и даже мечтан за новите създатели, само че той е нетърпим за възпитаваните в други обичаи и за училите се от огромни писатели, които познават историята и знаят за нейните превратности. Те помнят, че извращенията не траят дълго и че идва моментът, когато би трябвало да се стартира изначало и да се влезе още веднъж в традицията, с цел да продължи разумният и нормален ход на процеса.
Този миг към този момент е настъпил!
Все по-отчетливо се виждат безобразията на постмодернизма и неолиберализма, извращенията, незаслужените слави на техните определени. Ще го кажа напряко: вижда се тяхната незначителност, кълченията им, празнословието, обикновеното им мислене, имитацията на слово и мисъл. Колкото и тези избраници да се стараят да приказват умно, красиво, парадоксално, автентично, нищо не излиза. Защото от пустото произлиза празното. И настава краят.
Ерзац естетиката и нейните резултати би трябвало да бъдат безпощадно разобличавани, с цел да се види какво е завещание ни оставя постмодернизмът, какви „ полезности “ би трябвало да се прочистват и какъв брой отчайваща е посредствеността, която създава и стои зад всичко това. Истината би трябвало да се каже намерено, без боязън и увъртания, с цел да се сбогуваме колкото е допустимо по-скоро с това уродливо събитие в българската литература.
Няма по какъв начин да се възстановява и литературният живот, в случай че не се отхвърли най-накрая диктатурата на тази незначителност. Нещата би трябвало да се назовават с същинските им имена и да бъдем безпощадни към бездарните и посредствените. В литературата съществува подчиненост на полезностите!
Ще поддържа разсъжденията си с един гръмко афиширан диалог сред двама от най-титулованите и възвеличавани представители на българския и полския постмодернизъм и неолиберализъм в литературата Георги Господинов и Олга Ткачук, състоял се в Регионалния център за модерни изкуства „ Топлоцентрала “ - София. Разговорът сред тях сложи началото на първото издание на фестивала „ Литературни срещи ”. Разговорът е характерен за това по какъв начин си служат с думите, категориите, визиите за литературата тези създатели, какво схващат под писане, литература, слово. Удивителна е претенцията, с която се демонстрират като писатели. Тя няма и капка подозрение в себе си, не се подценяват и нито за момент не считат, че бъркат и се заблуждават, заблуждавайки освен това толкоз доста хора към себе си.
Постмодернистите не приказват за изкуство, литература, творчество. За тях това, с което се занимават, е писане. А продукта на писането им – текст. Тази индиферентност им е нужна, тъй като работата им е подчинена и обусловена от механика, а не от ентусиазъм, морал, нематериалност, обич към индивида, блян да се открият неговите секрети и тайните на живота. Не това е писане и нищо повече. „ Писане “ значи конструиране, позиция, предпоставена теза, опция за „ научно пояснение “. За Господинов най-важното е показано по този начин: „ Има нещо антимонументално в общото ни писане и това евентуално идва от традицията, от която излизаме. Има нещо, в което имаме вяра, мисля, и двамата, и това е, че нетрайното, дребното, това, което на следващия ден ще почине, е значимо и то би трябвало да бъде съхранено, разказано, вкарано в история. И двамата имаме вяра, може би наивно, че историите пазят и придвижват тези нетрайни неща “. А Токарчук добавя „ фундаменталната мисъл “ на Господинов с изповед за реализма: „ Имаме проблем с реализма – аз постоянно наблягам това, тъй като целият ми писателски живот е война против реализма – може би тъй като не се доверяваме на действителността, тази реалност доста постоянно ни е подвеждала. Трудно е за нас като Флобер да описваме в раздели и глави другите страни на живота, ние по-скоро се опитваме да избягаме от това “. Затова и основават своя действителност, която, тъй като е прекомерно обикновена, зле конструирана и бедна на хрумвания, характери, живот, бива орнаментирана със словесни извършения. Но словото не живее единствено за себе си. То произлиза от живота, принадлежи на живота и му служи. Когато този живот е богат, трагичен, изпълнен с проблеми, а хората в него отстояват хрумвания, права, метод на мислене, предпочитание за правдивост, то се придобива наличие и зазвучава, даже и когато е безшумно или нежно, монументално, внушително, епически. Художникът му придава сили и сила, с цел да изрази духа на времето, концепциите на обществото. На този художник не му е нужно да враждува и се бори против реализма, а разказва и пресъздава това, което е същинско – даже и тогава, когато то не му харесва, ненавижда го или се опасява от него. Защото извършва не свои персонални прищевки, а служи на времето и обществото.
Какво значи писателят да бяга от историите на живота, от неговите проблеми, преображения, компликации, превратности, исторически драми и нещастия? Той не бяга, а просто не познава живота. Той не желае да го разказва и пресъздава, тъй като не му е непознат и даже не е погледнал какво съставлява. Това отвращение е креативна отпадналост и невъзможност. И търси причини, с цел да наподобява интелигентен, комплициран, неясен. А в действителност написаното от него е кухо и криво-ляво.
Войната с реализма е проявяване на идейна обърканост и естетическа отпадналост, само че и на човеконенавистна идеология. Защото същността на реализма е изобразяването и пресътворяването на индивида. Но когато индивидът към този момент не е важен; когато няма взаимност, обич към слабия и немощния; когато смисълът на съществуването са парите и триумфа, когато те зоват да се забавляваш, а не да мислиш, не да се бориш със злото, тогава в действителност реализмът е освен непотребен, само че той пречи на своеволията на тези, които се занимават с „ писане на текстове “. И които считат, че литературата е „ игра “. Игра, само че поради която получават пари, награди, командировки в чужбина. Награждават ги, с цел да видят всички останали писатели какво са длъжни да пишат, по какъв начин да го пишат и показват. Важно е литературата да бъде изпразнена от публичната действителност, от живота и индивида. Тогава ще се оправдае и идеологията на егоизма и егото, на триумфа и удоволствията, на атеизма и неоезичеството.
Тук ще изтъквам „ гвоздея “ в говоренето на Г. Г. Този откъс демонстрира какъв брой несистемна е литературната му подготовка, само че и методът му на мислене, учреден върху случайни тези, преднамерена метафоричност и предпочитание да наподобява интелигентен и хубав. Ето цитатът. Ако беше прочел деликатно описа на Хемингуей „ Старецът и морето “, само че и беше поразмишлявал съответно върху него, евентуално щеше да си спести това пилеене на думи: „ Всички знаете „ Старецът и морето “, тази история за остарелия риболовец, който хваща една риба, и по какъв начин се бори с нея, какъв брой всички сме горди, че най-после съумява да оцелее и да извади на брега гръбнака ѝ… И си споделям, добре, а какво би било, в случай че тази история бъде разказана от рибата, просто да си помислим тази история, разказана от жертвата, не от рибаря, на който съчувстваме. Това ми се коства значимо и мисля, че то потегля в литературата, има го като наклонност, тази промяна на гледната точка, да разкажеш другата история, да разкажеш историята на победения, историята на света през очите на губещия “. Интересно по какъв начин би говорила и споделя нещастната риба, когато остане изцяло оглозгана, „ победена “ и „ губеща “. Но това към този момент е постмодернистка фантастика, която е непостижима за небогати и реалистично настроени читатели.
Човекът живее по друг метод, тъй като хората са разнообразни. Различието е благосъстоянието на човешкия свят. Задача на писателя е да го покаже, да вникне в него и от него да изведе типологията на единството, което господства в избраното време. Писателят би трябвало да пресъздаде това време, като го дефинира в неговото главно наличие и превъзходството на един или различен вид персона. Никой различен не е в положение да покаже времето, обществото и човек с изключение на литературата и писателят. Затова тя не се поддава на нормативни инструкции и не слуша какво я поучават.
Каквито е гледни точки да избираш, когато пишеш; както и да ти наподобява светът, в който живееш и искаш да покажеш, като формулираш главните му характеристики; колкото и да се напъваш да обясняваш същинската литература, която великите писатели са създавали, с цел да я направиш сходна на себе си, нищо няма да постигнеш. Защото не обичаш индивида, не го познаваш, непознат си на живота, който той живее; не обичаш и литературата, и словото. Колкото и да търсиш оправдания за всичко, което си изопачил с думите, които използваш; колкото и да се обясняваш и да придаваш някаква философска дълбочина на персоналния си креативен опит, нищо не се получава. Не се получава, тъй като е измислено, съчинено, а не живо и естествено. Затова е неистинско. И може през днешния ден да го възвеличават и показват за „ европейско “, то отново си е доморасло, провинциално незадълбочено и изпълнено с комплекси за непълноценност и мании за великолепие.
И в случай че ги назовем искания и пози на посредствеността и пошлостта, ще бъдем доста покрай техния непотребен смисъл и креативна отпадналост.
Б.а. Олга Токарчук на всичко от горната страна е притежател на Нобелова премия, а Георги Господинов към този момент е кандидат за нея. Това демонстрира къде е проникнал постмодернизмът и какви позиции и власт има в литературата. Но доста по-високо от тази премия е истината!
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ